- Видях – каза едното дете, момиче, дребно, с лице, което никой не би запомнил. Гласа би запомнил, няколко трохи, разпилени под масата. - Стреляха – думата беше троха, останала от закуската на сит човек. – Страх ме е. Има война.

Момчето, седнало на пейката до нея - и то ситно, слабовато, остригано до кост, каза:

- Далече са. Не се бой.

Момичето го погледна. Страхът е свлачище. То има големи очи.

- Гледах по телевизията – измърмори момичето. – Хващат деца. Стрелят. Децата падат.

- Слушай, Яна – прекъсна я момчето. - Смъртта е дреха. Не е страшно. Обличаш смъртта, както си обличаш пижамата вечер. После събличаш смъртта. Отново се разхождаш до сладкарница „Пчела", както се разхождаме ти и аз.

Двете хлапета крачеха по площада на малък град – толкова неизвестен, че за името му нямаше място в географската карта. Дори точка не беше сложена на картата там, където се намираше училището им. Но това е добре, твърдеше момчето – така пушките не могат да ни намерят, дори да си купят куче.

- Защо куче, Павко? - попита момичето, което беше по-малко с цяла година и няколко месеца.

- Защото кучето надушва обикновените хора и води пушки при тях. Обикновените патят – обясни момчето. То вече беше завършило първи глас при госпожа Проданова, най-строгата учителка не само в тяхното градче, но и в България, а това означава в целия свят. Светът започваше от тяхната улица „Пролет“ и свършваше там, където небето най-после слизаше на земята.

- Ще дойдат – предположи момичето. – Ние сме обикновени. Войната става, за да ти вземат всичко. Има ли нещо за вземане, падат бомби. Бомбите са хитри. Не можеш да избягаш. Не можеш да се скриеш. Видях по телевизията.

Октомври беше в разгара си – студено сутрин, толкова, че дори звукът замръзваше в човките на петлите и тяхното Кукуригу! - излизаше с половин час по-късно, отколкото трябва. Чакаха го да се размрази.

- Защо не помагат на децата? – попита момичето. – Нали смъртта е пижама, която някой лош човек ти облича. Значи добър човек може да я свали от гърба ти. Ще се събудиш. Ще пиеш вода.

Момчето се почеса по челото, всъщност по черепа, защото беше остригано до мозък - може би затова беше толкова умно това малко момче, макар че в диктовките му имаше грешки, които госпожа Проданова подчертаваше с червен молив. Дори веднъж момчето - то се казваше Павко - беше плакало от училището чак до тяхната улица. Тогава станаха най-големите приятели с Яна. Тя го хвана за ръка и успя да го утеши:

- Не плачи. Диктовките са като хората. Ако рониш сълзи, те се намокрят, стават тежки, дебели и не могат да се измъкнат от тетрадката ти. Ако се усмихнеш и препишеш диктовката, грешките ще си кажат – защо пък да седим тук, с този червен молив? Я да скокнем да видим какво е положението в другите тетрадки. И ще си заминат..

Павко се успокои мъничко. Макар и по-малка от него с........

© OFFNews