- Алпинизмът ме направи свободна - като адвокат никога не бих се заиграла със съдия или излъгала клиент

- Световната криза ни даде време за Еверест... И 2000 дела за банкови кредити. Спечелихме всички

- В клуба по екстремен туризъм в Софийския университет се роди любовта ми към високите върхове. И любовта в живота - там се запознахме с Камен

- На самия път към Еверест бяхме разделени. Наехме шерпи с една цел - ако на единия му стане зле, да не провали мечтата на другия

- След изкачването на най-високия връх почувствах увереност в силите си във всички области

- След като навърших 60 г., имам цел да изтичам цял маратон

***

Петя Колчева е родена на 4 март 1964 г. Завършила е е Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски". Член на Софийска адвокатска колегия от 1990 г. и на Международната асоциация на адвокатите. На 22 май 2009 г. става първата българка, изкачила Еверест. Заедно със съпруга си - финансовия експерт Камен Колчев, с когото имат три деца, са петата двойка в целия свят, стъпила на Покрива на света, и третата двойка в света, изкачила най-високите върхове на седемте континента.

Петя Колчева в интервю пред "24 часа" - истинска, каквато планината я е научила да бъде.

- Госпожо Колчева, навършиха се 15 г. от първото изкачване на Еверест от българка, от вас. Накъде ви води пътят, след като стъпихте на най-високата точка на света?

- 15 години минават като един ден. Изненадващо бързо. Но това е и удовлетворяващо, защото значи, че не сме стояли на едно място, а сме продължили напред. При това доста активно.
След като със съпруга ми изкачихме Еверест, изкачихме най-високият връх на Африка с трите си деца. После изкачихме Елбрус с нашата най-малка дъщеря, защото другите двама вече следваха в чужбина. Тя се качи на Елбрус и се спусна от там със сноуборд. Ние нямахме сила да се спуснем от самия връх със ски, но тя беше млада, напориста и мотивирана. Ние й помогнахме да си качи сноуборда, но само тя с истинско удоволствие се спусна от върха. Имахме много интересно преживяване точно преди началото на пандемията от коронавирус. Успяхме да отидем на Антарктида - на самия континент, а не на остров Ливигстън, където е българската база. И качихме връх Винсент - най-високия на Антарктида, той е колкото Монблан - около 100 метра повече. Невероятен студ на почти 5000 метра. Минус 33 градуса средна температура и буреносни ветрове, идващи от нищото. След това още веднъж качихме връх Аконкагуа (6961 м). А аз с още двама известни български алпинисти направих няколко опита да изкача една невероятна, легендарна скална игла - Фицрой. Представете си скални игли като в приказките на Екзюпери. Той ги е взаимствал точно от там. Пренасял е поща до този отдалечен район, много крайно на юг в Аржентина. В района, наречен Патагония. Съумяхме да изкатерим съседните иглички. Голямо изживяване със скално и ледено катерене. Може би най-трудното нещо в живота ми. Налага се два дни да катериш на лед. Четирима души спите в палатка метър на два. Духаше до такава степен буреносен вятър, че обърна хода на реката нагоре, срещу течението. Катериш с въжета огромна вертикална скала. Събуваш маратонките за катерене, така наречените еспадрили, обуваш зимни обувки с котки. После обратно. И ако си изтървеш някоя от четирите обувки, си умрял.

От тогава насам продължаваме доста активно да издирваме и посещаваме местата в света, които все още не са снабдени с кока-кола и макдоналдс. Те намаляват и ние сме в постоянен бяг, в съревнование с цивилизацията.

По отношение на Еверест - разбира се, че следим какво се случва, колко души се качват, съчувстваме им. Съпреживяваме, спомняме си какво се е случило с нас, самите. Колко сме страдали, колко ни е било страх, колко сме били мотивирани. Там мотивацията те крепи да оцелееш и да постигнеш целта си.

- Първите винаги се помнят. Как ви звучи този факт, свързан с вашето име и Покрива на света?

- Разбира се, че се гордея с този факт. Малко или повече. Най-интересното е, че аз се чувствах доста несигурна в собствените си възможности. Не говоря само за планината, но и в цивилизацията. Мисля, че съм добър професионалист като адвокат, но никога не съм била убедена максимално в силите си. Основание дава и непрестанно променящата се правна среда в България, самата тя е доста несигурна. Като се започне и с новото законодателство. Аз започнах да практикувам през 1990 г. и целият правен, социален и икономически ред се промени за тези 30 г. Това беше изключителен шанс за мен, но и за моите колеги. Живеем в много интересен свят. Но всяко нещо се заплаща. Трудности, безсъние. Не можеш да обещаеш на клиента какво ще се случи с неговия проект, с неговото дело поради буреносно развиващата се правна среда. Всъщност, след като се върнахме от Еверест, почувствах увереност в собствените си сили във всички области. Започнах с още по-голям ентусиазъм - и да работя, и да се занимавам с планинарство. Това съвпадна и със световната финансова криза. Тя беше една от причините ние да си позволим да отсъстваме два месеца от работа просто защото нямаше работа. Нашите планински приятели ни помогнаха, както винаги. Ние се тръшкахме - ама сега децата ще ходят да учат, студенти, разноски, спестяванията са важни именно за това... А те: “Толкова мечтаеш за Еверест, ако сега не отидеш, няма кога. Не можеш друг път да се откъснеш от работа за два месеца. Използвай шанса. Всяко зло за добро.” Беше много интересен прочит на общата паника и униние, което цареше в обществото. Фалити, банкови кредити, ипотечни. Хората без работа и без дом. А ние - своеобразен “пир по време на криза”. Но всъщност избягахме от тази реалност. Височинният алпинизъм е изключително философски спорт. Състезаваш се само със себе си. Търсиш в най-дълбоките дебри на подсъзнанието си воля, желание и умение да се съхраниш, да не полудееш в тази враждебна среда. И да продължаваш напред. През тези два месеца имахме възможност да преосмислим много неща. Да положим нови цели, ако оцелеем. Много интересен е моментът как се подготвя човек за експедиция. Ходили сме на пет-шест сериозни високопланински експедиции. Еверест не е бил най-трудният връх за нас, нито най-рисковият. Защото шерпите поставят много инфраструктура, на която човек разчита. Но подготовката във финалния етап трае между 6 и 9 месеца.

Първо, започваш да харчиш сериозни спестявания. Второ - трябва точно да прецениш при наличието на три деца доколко това е редно. Подреждаш си документацията, ценностите в живота. Виждаш хората, на които наистина разчиташ. Аз съм оставяла инструкции на двама от своите съдружници, които са ми много близки. Те полудяваха, когато получеха моите инструкции и завещания какво да правят, ако не се върнем. Съпругът ми правеше същото. И това през две години. От 2000 до 2010-а през година имахме рискови експедиции. 2001, 2003, 2005, 2007, 2009 г.

- И преди........

© 24 Часа