България гласува за седми път в рамките на четири години. Раздирана от множество разделения, българската политическа система преживя от 2021 г. насам период на социална и политическа нестабилност без еквивалент в съвременната история на Европа. Как да разбираме това и докъде може да доведе българският застой, пита Франсоа Юбле в обширен анализ за онлайн изданието Le Grand Continent.

Генеалогия на гнева

На 7 юли 2020 г. Христо Иванов и още двама активисти от опозиционната партия "Демократична България" се отправят с малката си моторница към плаж в Бургас, на Черно море. Посред бял ден малката им лодка обикаля кея, който се простира пред луксозната резиденция на Ахмед Доган, почетен председател на ДПС. Лодката се приближава до каменистия плаж и Иванов слиза, малко нескопосано, с българско знаме в ръка. Плажът, на който току-що е акостирал, официално е обществен терен, до който всеки български гражданин има право на достъп. И той възнамерява да упражни това право. В следващата сцена, предавана на живо в социалните мрежи, се намесват трима мъже по бермуди и слънчеви очила. Първият, с уоки-токи в ръка, настойчиво приканва активистите да напуснат мястото: земята, настоява той, е частна. Иванов настоява охранителите да се легитимират, но те отказват. Иванов забива непохватно знамето си, което подпира с камък, но скоро охраната ги блъска и в крайна сметка успява да ги отблъсне. Потънали до кръста във вода, Иванов и колегите му чакат двайсетина минути пристигането на полицията. Когато двамата униформени пристигат, активистите се връщат на плажа и им се проверява самоличността; на заден план се вижда как българското знаме е хвърлено на земята. Когато видеото свършва, Иванов е на брега. Охранителите са разпръснати на няколко крачки един от друг, един от тях е на заден план и говори с полицията. На следващия ден президентът-социалист Румен Радев разкри, че гардовете, които са хвърлили Иванов и колегите му във водата, са били членове на Националната служба за охрана, държавен орган, отговорен за защитата на избрани длъжностни лица. Ахмед Доган обаче от няколко години не заема изборна длъжност.

Инцидентът на бургаския плаж даде началото в средата на 2020 г. на безпрецедентна поредица от протести срещу корупцията в България. В полезрението на демонстрантите бяха ДПС, историческата партия на турскоезичното малцинство, но най-вече премиерът в оставка Бойко Борисов (Граждани за европейско развитие на България, ГЕРБ) и неговият съюзник и главен прокурор Иван Гешев. Месец юли 2020 г. беше белязан от куп скандали и разкрития. От лятото на 2020 г. до април 2021 г. ежедневно се провеждаха протести срещу правителството, а кабинетът Борисов категорично отказа да подаде оставка. Вотът на недоверие в парламента се провали, а Гешев дори започна разследване срещу президента Радев, което скоро беше обезсилено от Върховния съд. Борисов дори предложи, без успех, приемането на конституционна и избирателна реформа, която да облагодетелства собствената му партия. От септември, когато пандемията беше в разгара си, демонстрациите станаха по-интензивни и по-насилствени. В началото на 2021 г. позицията на Борисов изглеждаше несъстоятелна, популярността му сред обществото се срина. Той обаче ще продължи до края на мандата си, като ще подаде оставка едва в деня след парламентарните избори, насрочени за 7 април 2021 г. Тези избори през април 2021 г. трябваше да дадат възможност за демократично възраждане на България, обхваната от движение от нов мащаб.

Три години и половина и почти осем избори по-късно, април 2021 г. беше преди всичко първият епизод на политическа криза без еквивалент в посткомунистическа Европа. Криза, по време на която елитите на "стария свят" начело с Бойко Борисов до ден днешен успяха да се превърнат в неизбежни. Криза, по време на която антикорупционните партии показаха границите на способността си за влияние в политически свят, в който компромисите станаха токсични. Криза, която потвърждава и влошава широко разпространената загуба на доверие в българската политическа система - и в която няколко водещи политически сили залагат, в дълга и болезнена игра на изтощение, върху очевидно неизбежното разочарование на надеждите, родени от демонстрациите на лято 2020 г.

Тройно разделена политическа класа

От април 2021 г. в България вече са се състояли шест парламентарни избора: три през 2021 г. (през април, юли и ноември), един през октомври 2022 г., един през април 2023 г. и един през юни 2024 г. Последните за момента и втори за тази година избори са на 27 октомври. Всеки от тези избори беше последван веднага или няколко месеца по-късно от провал на което и да е правителство или разпад на управляващата коалиция. Междувременно България имаше осем правителства - шест служебни и само две редовни правителства, нито едно от които не успя да издържи повече от година. Тази трайна политическа нестабилност се корени в множеството разделения в българското политическо пространство.

Първо и със сигурност най-малко значимо в тази последователност е разделението на дясно и ляво. Старата опозиция, която преобладаваше до 2017 г. между дясноцентристите и социалистите, всъщност силно отслабна с краха на последните след изборите през април 2021 г. - последните бяха ударени фронтално, заедно с ГЕРБ и ДПС, от обвиненията в корупция, които тежат върху цялата политическа класа. Тогава гласоподавателите от градската левица преобладаващо се насочват към антикорупционните партии - вляво и особено в центъра - или не гласуват. Всъщност българската политика през целия период 2017-2024 г. преживява непрекъснато движение надясно, учудващо малко коментирано. Значението на социалния консерватизъм и антиимиграционните позиции нараства, докато делът на депутатите от номинално левите партии пада под 10% през 2023 г. Разделението между антикорупционните и традиционните партии, напротив, придоби голямо значение от лятото на 2020 г.

Въпреки загубата на доверие, партиите, които споделяха по-голямата част от властта до 2021 г. — ГЕРБ (десни), ДПС (либерали) и в по-малка степен социалистите - винаги могат да разчитат на солидна местна власт и подкрепата на определени олигарси в своя лагер. Тази инерция, изградена върху голяма мрежа от избрани длъжностни лица, им дава, въпреки тяхната непопулярност, капацитет да се противопоставят на исканията за морализиране на обществените действия. Обратно, реформаторските движения успяха да се възползват от много силна динамика в общественото мнение в началото на своето съществуване, което им позволи да се установят сред градското и образовано население. Но тяхното местно присъствие е слабо и капацитетът им да продължат да съществуват в дългосрочен план е несигурен.

От 2021 г. насам три антикорупционни партии или коалиции се редуваха начело. През юли 2021 г. популисткото движение "Има такъв народ" (ИТН) на певеца и телевизионен водещ Слави Трифонов зае първо място, изпреварвайки ГЕРБ, само за да се разпадне на следващите избори, след като се оказа неспособно да състави правителство. През ноември 2021 г. либералната партия "Продължаваме промяната" (ПП), основана от завършилите Харвард икономисти и предприемачи Кирил Петков и Асен Василев, ще се възползва от това предимство. Губейки инерция през 2023 г., ПП се съюзява с "Демократична България", за да формира дясноцентристкия алианс ПП-ДБ, който влиза в кратка, но токсична коалиция с ГЕРБ. Към тези три групи трябва да добавим и още три сили, изиграли важна роля в движенията през 2017 г.: партия "Демократична България" на Христо Иванов, водеща фигура в първите месеци на........

© news.bg