На Корнелия трябва да й се даде медал, защото свърши това с БСП, което ние не можехме да направим десетилетия наред

Ние сме единствената балканска страна, която няма Национална доктрина

Д-р Петър Берон е от знаковите лица, които се свързват с историческите промени, които донесе 10 ноември 1989г. Дaтaтa cе възприeмa кaтo нaчaлo нa прeхoдa нa Бългaрия към дeмoкрaция и пaзaрнa икoнoмикa. Дни преди годишнина от тези събития, заедно си припомнихме случилото се. Поговорихме и за съвременния политически живот преди поредните предсрочни парламентарни избори.

- Г-н Берон, когато наближи ноември се сещаме за събитията от 1989г., началото на Прехода, първите некомунистически митинги. Минаха 35 години, какво си спомняте от това време?

- Помня всичко. Онзи ден един човек в тролейбуса ме попита „Помните ли 3 ноември – такъв ентусиазъм!?” Помня, разбира се, нали аз участвах в организирането му.

Първо ходих при кмета да му кажа, че ще правим предаване на 12 хиляди събрани подписа в Народното събрание за проектите за Рила и Места, по линия на „Екогласност”, защото още СДС не беше основано. Носех заявление, че ще проведем такова шествие. Каза ми: „Ние тук не приемаме разни молби!” Казах: „Кмете това не е молба, а уведомление за шествие. Вземи го този лист, иначе ще ме гониш по стълбите. Защото, като ти излязат 3-4 хиляди под прозорците, ще се чудиш откъде ти е дошло!” В Бай Тошовата Конституция беше записано, че гражданите имат право да правят манифестации и демонстрации. Ама то се е имало предвид само за комунистически организирани. А това беше първата проява, която не бе организирана от тях. Кметът се учуди, извика един подполковник, Бонев, който отговаряше за реда в центъра на София, и двама зам.-кметове, да обсъдим нещата. Разбрахме се да има от тяхна страна отрядници, които да следят за реда и те да бъдат с червени ленти. За разлика от нашите отрядници, които да бъдат със сини. Оттам дойде синият цвят на СДС. Това бе първият път, в който се представи синият цвят, като разлика от червения.

Така, на 3 ноември взехме 12-те хиляди подписа и тръгнахме към Народното събрание. Като стигнахме до площада пред „Ал. Невски”, почнаха да бият камбаните, беше точно 5 часа. Тогава хората се разплакаха, казаха: „Свърши се!“ Но се оказа, че въобще не се е свършило – и все още не се е свършило... Излязоха някои от Народното събрание и взеха подписите.

- А как успяхте да повлечете протестната вълна?

- След няколко дни ми се обади Анжел Вагенщайн. Той живееше от другата страна на ул. „Московска”. Покани ме у тях на кафе. Предложи да направим един голям митинг в подкрепа на реформаторите - Андрей Луканов, Добри Джуров, Петър Младенов, те взеха властта и отстраниха Тодор Живков. Беше минал 10 ноември. Тогава се събрахме и написахме един невероятен афиш, подписан от най-различни хора. Аз отидох надолу по ул. „Г. Бенковски“, там имаше една печатница с наши симпатизанти. Отпечатаха го безплатно. Разлепихме афишите и на 18 ноември народът се събра пред „Ал. Невски“. Бяха над 40 хиляди души, целият площад беше претъпкан, чак до Синодалното здание. И по дърветата имаше хора, и по терасите. Идеята беше да се подкрепят новите властници, но хората почнаха да викат най-различни неща. Полека почнаха да викат и „Долу БКП!“ и вълната тръгна – на 18 ноември.

- Какъв друг........

© Труд