Докато гласоподавателите в САЩ избират нов президент, европейците нетърпеливо чакат да видят дали победителят ще бъде Доналд Тръмп - кошмар за мнозина - или Камала Харис, която се смята за много по-добра за трансатлантическите отношения.
Неудобна истина е, че американският интерес към Европа намалява през последните 30 години. И никой от кандидатите няма вероятност да върне трансатлантическия разцвет от началото на 90-те години.
Това не означава, че тези избори няма да засегнат Европа. Един от кандидатите е почитател на Владимир Путин, който иска да наложи 100-процентови мита върху европейските стоки и обещава да сложи край на войната в Украйна ден след избирането си. Неговите заплахи да изтегли Вашингтон от НАТО трябва да се приемат сериозно, защото този път Тръмп вероятно няма да бъде ограничен от "дълбоката държава". Харис, напротив, обещава приемственост в глобалната лидерска роля на САЩ и има еврофилски съветник Фил Гордън, на когото Европа възлага големи надежди.
Но ако се направи крачка назад, по-голямата картина е следната: Европа просто не е толкова важна за Вашингтон, колкото беше преди. Застаряваща и свиваща се, алергична към политиката на силата, непоколебима и несклонна към рискове, Европа все повече предизвиква у много американци не привързаност, а подигравателно презрение - място, подходящо за празници и не много повече. Това, което не помага - е разликата в представянето между американската и европейската икономика, която се разширява неумолимо в полза на Америка.
Трансатлантиците ще изтъкнат, че отношенията между САЩ и ЕС са били добри при президента Джо Байдън. Неговата подкрепа за Украйна (включително заем от 20 милиарда долара, обявен миналата седмица) беше непоколебима, дори и да не оправдава ястребовите надежди. Неговата администрация, чрез съветника по националната сигурност Джейк Съливан, изгради тясна връзка с председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен.
Байдън е последният президент на Америка от времето на Студената война. След него се изреждат набор от политици, които не смятат, че Русия представлява основна заплаха за интересите на САЩ или имат силно потиснато усещане за ролята на Вашингтон в света. Но дори и Байдън, когато се наложи, позволи във Вашингтон да лъсне приоритетът на индо-тихоокеанската зона. Добър пример за това е скандалът с AUKUS, когато САЩ отмъкнаха голям договор за строителство на подводници изпод носа на Франция. Френският президент Емануел Макрон беше бесен. Приглушеният отговор на Вашингтон напомняше на известната реплика на Дон Дрейпър "Изобщо не мисля за теб".
Зад кулисите французите обикновено гледат с трезво око на това как Вашингтон вижда Европа. "Това не е враждебност", иронизира един дипломат. "Това е безразличие. Понякога това е по-лошо."
За да се добие представа колко много нещата вече са се променили, е полезно (или мазохистично) да се погледне назад към дните, когато златният стандарт на Pax Americana* достигна най-високото си ниво.
Датата беше 6 юни 1994 г. Съюзниците на Америка се бяха събрали в Северна Франция, за да отпразнуват 50-ата годишнина от Десанта в Нормандия. Младият президент, свирещ на саксофон, Бил Клинтън, беше звездата на шоуто. САЩ бяха спечелили Студената война и сега се разпростираха из........