От НАТО до Азия: защо колективната сигурност буксува |
Предвид крехкия глобален ред, в който живеем, е трудно да не си зададем въпроса дали понятието "колективна сигурност" не е изчерпано.
Отговорът зависи от това как го разбираме. Ако под колективна сигурност имаме предвид система, в която водещите световни сили се отказват от използването на сила за промяна на статуквото и се задължават да действат заедно срещу всяка държава, която наруши това обещание, тогава тя не е мъртва по една проста причина - никога не е съществувала в действителност.
Класическата версия на колективната сигурност - най-ясно въплътена в идеята зад Обществото на народите след Първата световна война - се стреми да надмогне силовата политика, като задължи държавите да решават споровете си по мирен път и да се обединяват срещу всеки, който наруши този принцип.
За съжаление, тази концепция предполага, че агресорите лесно ще бъдат разпознати и че останалите държави ще имат единно мнение кои са те. Тя също така изисква всички големи сили да са готови да действат заедно срещу мощен агресор - действие, което е скъпо, рисковано и често не засяга пряко собствените им интереси. В подобни ситуации винаги ще има изкушение някои да останат встрани и да оставят други да поемат тежестта.
В крайна сметка тази визия за колективна сигурност изисква ниво на доверие и безкористност, което в международната политика е изключение, а не правило.
Съществува обаче и по-прагматично разбиране за колективна сигурност - като съвкупност от договорености, целящи да направят войната по-малко вероятна, или като военни съюзи, в които група държави се обединяват, за да възпират или победят обща заплаха.
Историята познава множество такива примери. Но дори тези по-скромни форми на колективна сигурност не са особено ефективни - и с времето стават още........