Наскоро голям интерес предизвика моя статия за езика, на който пишели в средновековните румънски княжества Влахия и Молдова. Ето защо ще обясня по-подробно аргументите на българската наука. Всичко започва в края на ХІV в., когато в огъня на страшното османско нашествие една след друга губят свободата си балканските държави, сред които и България. Но с героичната си съпротива те успяват да задържат иноверците и по този начин спасяват Европа. Но дали нашествениците успяват да унищожат напълно хилядолетната българска култура?
Преди няколко години историкът Пламен Павлов сполучливо използва израза „България след България" по повод приемствеността на културата на загиналата българска държава към отвъддунавските княжества Влахия и Молдова. Земите на север от Дунав приемат християнството в края на ІХ в. в рамките на огромното Първо Българско царство. След неговото ликвидиране в началото на ХІ в. от император Василий ІІ Българоубиец те са присъединени към българската Охридска архиепископия, чиито граници съвпадат с тези на погиналата държава.
След възстановяването на Второто Българско царство през 1186 г. през ХІІІ-ХІV в. влашките земи се намират в неговите предели, а жителите им са под юрисдикцията на Търновската патриаршия. Признатият от римския папа Инокентий ІІІ през 1204 г. глава на българската църква Василий е титулуван „примас и архиепископ на цяла България и Влахия". В църквите на север от Дунав се е служело на старобългарски език и книгите са писани на него и с кирилица. Макар и с половин уста, това положение се признава днес в официалния сайт на Румънската православна църква.
През следващите три века българското духовно влияние върху населението на полунезависимите княжества Влахия и Молдова се запазва изцяло. Когато в края на ХІV в. България е погълната от пожара на османското нашествие,........