We use cookies to provide some features and experiences in QOSHE

More information  .  Close
Aa Aa Aa
- A +

Дайте ми свобода или ми дайте смърт!*

3 0 0
20.05.2019

В книгата от 1895 г. на блестящия френски психолог Густав Льобон „Психология на тълпите“ са представени белезите и свойствата на „тълпата“, както и проявленията ѝ сред различните нации. Ученият се опитва да обори широко разпространената и до днес теория, че значимите процеси и събития в историята са ръководени от отделни знаменити личности.

„Не кралете са направили Вартоломеевата нощ, нито религиозните войни, както и терорът не е дело на Робеспиер, Дантон или Сен Жуст. Зад такива събития винаги се открива душата на тълпите“, пише Льобон.

Към примерите за събития, провокирани от колективния дух на дадена общност от хора, може също толкова естествено да добавим „Брекзит“.

Много е изкушаващо да се прехвърли отговорността за свикването на референдум върху Дейвид Камерън, неефективните преговори – върху Тереза Мей, поддържането на народния гнет срещу Брюксел – на Найджъл Фараж или Борис Джонсън.

Истината е, че всеки един от тях е проекция на достатъчно многоброен нюанс на британската тълпа, която допуска съществуването на изброените лица на политическата сцена, като вкарва поведението им в определен идеологически коловоз.

Можем ли все пак да открием концептуалната матрица на нацията на Великобритания, над която впоследствие е изградена ценностната ѝ система със съпътстващите я разклонения?

Льобон предлага отговор на този въпрос.

„Ако е френска, тълпата държи преди всичко на равенството, ако е английска – на свободата.“

Случайно ли е, че Франция е „полесражението“ на Великата френска революция и че в Париж е гръмнала „първата пушка“ при Пролетта на народите от 1848 г.?

Случайно ли е, че френският президент Еманюел Макрон е един от знаменосците на либерализма, прогресивизма и задълбочаването на интеграцията на държавите членки в Европейския съюз? Нима енергията на протеста на „жълтите жилетки“ не е поддържана от усещането, че икономическите реформи на държавния глава подпомагат богатите за сметка на бедните?

Може да зададем подобни въпроси за британската тълпа, като единствено преместим фокуса от равенството върху свободата.

Случайно ли е, че когато във Великобритания се водят дебати за отдаването на суверенитет на Брюксел, броят на брекзитърите надвишава 50 процента (например преди подписването на Договора от Маастрихт)? Случайно ли е, че Обединеното кралство е договорило т.нар. право на неучастие (opt out) в цели четири сфери на законодателството на ЕС и така може еднолично да преценява с кои от клаузите им да се съобразява?

И, разбира се, случайно ли е, че в страната се провежда референдум за напускане на Европейската икономическа общност (ЕИО) през 1975 г. само две години след като Обединеното кралство става неин член?

Водачите на кампанията за „оставане“ в ЕС допуснаха множество грешки. Може би най-съществената бе, че позволиха на брекзитърите да наложат своята концепция за свобода.

Така на 23 юни 2016 г. 17,4 милиона британци не гласуваха за „четирите свободи на движение в ЕС“ (хора, услуги, стоки и капитали). Вместо това обаче на практика те подкрепиха първичното възприятие за свобода, което им навява спомени за величието от имперската епоха и ги убеждава да поправят „грешката“ от първия референдум за напускане преди повече от 40 години.

Джонсън е фаворит за поста на Мей

Обединеното кралство е поканено да участва в преговорите за подготвянето на Парижкия договор от 1951 г., който установява Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) през 1952 г. Лондон обаче не взема активно участие при обсъжданията. Великобритания все още вярва, че ще успее да запази мястото си на трета икономика в света, като успешно се съревновава с Европейската икономическа общност, създадена през 1958 г. с влизането в сила на Римските договори. Увереността е продиктувана от възходящото развитие на икономиката след Втората световна война, търгуването с колониите и близките отношения със САЩ.

Аргументите на лидерите на Консервативната и Лейбъристката партия Клемент Атли и Харолд Макмилън, изразени през 1950 г., са на практика неразличими от реториката на твърдите брекзитъри днес като Найджъл Фараж, Борис Джонсън, Джейкъб Рийс-Мог, Доминик Раб и др.

„Ние не сме подготвени да приемем принципа, че най-важните икономически сили на тази държава трябва да бъдат предадени на власт, която е напълно недемократична и........

© Клуб Z