Има едно мързеливо обяснение за света: че голямото разделение е между Запада и Изтока |
Има едно удобно и мързеливо обяснение за света, което продължава да се продава отлично и наляво, и надясно: че голямото разделение е между Запада и Изтока, между либерални и консервативни, между прогресивни и традиционни, между едните добри и другите лоши. Звучи подредено. И точно затова е толкова подвеждащо.
Истинското разделение е другаде. То е между страните, обществата и политическите култури, в които човекът значи нещо сам по себе си, и онези, в които човекът трябва да копнее да се вгради в нещо по-голямо от себе си. В държава. В империя. В религиозен проект. В революция. В историческа мисия. В някакво грамадно „утре“, заради което днешният жив човек трябва кротко да приеме, че няма да живее особено добре сега.
Това не е класическото деление на западни и източни народи. Ако беше, щеше да ни е много по-лесно. През 90-те победата над комунизма не дойде просто с геополитическо преместване на знаменца. Дойде с победа на индивидуализма като световен език. Изведнъж идеята, че човекът има значение, че разумът има значение, че жените не са собственост, че свободата на придвижване е нормална, че частният живот не е милостиня от държавата, престана да звучи екзотично и започна да звучи като новото общо положение.
На 19 април 1997 г. България избра Запада пред Изтока
Тъкмо това беше непоносимото за всички режими, които живеят от строежа на голямото нещо. За хората на КГБ, за аятоласите, за Кадафи, за Милошевич и за всички, които по една или друга линия знаеха как се превръща отделният човек в строителен материал. 90-те бяха лоша новина за тях не защото внезапно бяха станали по-малко жестоки, а защото наоколо имаше по-малко хора, склонни да приемат за съдба това да си мълчат, да изпълняват и да вярват, че смисълът им е да бъдат вградени някъде.
Разбира се, това не значи, че 90-те са били някаква морална утопия. Случилото се с Милошевич беше предупреждение. Руанда беше предупреждение. Балканите бяха предупреждение. Фактът, че омразата не успя навсякъде и винаги да победи, не значи, че не опита. Напротив. Просто за кратък период от време изглеждаше, че има международна воля някои неща наистина да не бъдат допускани никога повече.
Само че и там, където хората са важни, и там, където „по-голямото“ е важно, властта пак се състои от истински хора. И точно това е проблемът. Защото зад режимите, в които уж няма личности, а само история, цивилизация, свещена кауза и национално величие, пак стоят хора. Хора, които много обичат да са или силните, или при силните. Хора, които обичат предвидимостта. А кое му е предвидимото на един свят, в който бивши съветски държави опитват да станат нещо различно, в който стари мрежи за влияние се разпадат, в който идеологически износ от........