Автор: Сергей Худиев, vz.ru

През тези дни, когато в църквите – в огромните катедрали и в малките болнични храмове, и в древните, и в неотдавна построените – продължава да се чува ликуващият възглас „Христос Воскресе!“, иска ми се да поговоря за това какво може да означава той за всички нас – вярващите и невярващите. Може, разбира се, да се отрича самият факт на Възкресението – но тогава ще се окажем в парадоксална ситуация: в такъв случай най-голямо влияние върху човешката цивилизация е оказало събитие, което никога не се е случвало.

Защото да отречеш значението на това събитие за цялата човешка история е невъзможно: то не може да се изтръгне от историята, също както от човека не може да се извади неговият скелет. Дори решително невярващите хора, дори онези, които биха направили гримаса в отговор на „Христос Воскресе!“, живеят в свят, формиран от този възглас, нещо повече – самите те като хора неизбежно са се формирали под негово влияние.

Дори най-войнственият атеист може да изтръгне от себе си християнството не повече, отколкото би могъл да изтръгне от себе си родния си език и култура. Дори упреците и обвиненията, които атеистите отправят към Църквата, се основават изцяло върху морала, формулиран от християнството.

Ценностите, които сме свикнали да смятаме за самоочевидни – достойнството на човека, независимо от неговата етническа принадлежност или социален статус, милосърдието към онези, на които не е провървяло в живота, състраданието към нещастния и слабия – се коренят в една картина на света, в която всеки човек е създаден по образ Божи и Бог ще иска от всеки от нас отчет за това как сме се държали с нашите ближни. Вярата в това, че хората са равни – в смисъл, че другият човек притежава същата ценност като мен и хората, които смятам за свои – е плод именно на християнството. Всъщност тази представа противоречи дълбоко на естествената интуиция на човека. Чисто емпирически бие на очи, че хората, а също и социалните и етническите групи се различават рязко по своите възможности и степен на развитие. Заблудата на расистите не е в това, че не са отчитали съществуващите факти, а тъкмо в това, че са ги отчитали буквално и са ги следвали без оглед на християнския мироглед и морал.

Между английското и африканското село – и дори между английското и ирландското – е имало очебийна разлика. За да се съгласиш с това, че дивакът с препаска около слабините е равен на теб, цивилизования джентълмен, е трябвало наистина да вярваш, че и двамата сте създадени по образ Божи. Както и за да признаваш селяка за равен на благородника. Дори днес, когато расизмът или съсловният снобизъм навсякъде са подложени на заслужено осъждане, някои хора – например, страдащите от синдрома на Даун – се смятат за до такава степен по-малоценни човешки същества, че успешното им унищожение в майчината утроба се приема за похвално постижение.

Нещо повече, в света, в който оставаме, когато изключваме от него Бога – където разумът и съвестта, както се предполага, са възникнали като страничен продукт на безкрайното еволюционно боричкане за храна и самки, – изискванията за равенство, както и всички морални изисквания изобщо, се оказват не повече от клатене на въздуха. Откъде накъде един примат трябва да приписва на друг примат – при това често пъти дори не от неговото стадо – каквато и да е ценност изобщо, а да не говорим да го смята за равен на себе си? Вярата в това, че всички човешки същества притежават неотнимаемо достойнство, и че сме длъжни да го признаваме – да „уважаваме правата им“, казано на днешен език – може да се запазва по инерция и там, където хората вече не вярват в Бога. Но, лишена от своите основания, тя неизбежно изветрява, и примерът на великите идеологически диктатури на ХХ век показва до какво води това.

Дори науката – от чието лице позитивистите през XIX и тоталитарните режими през ХХ век обичаха да нападат християнската вяра – може да съществува само там, където хората вярват в подредеността, разумността, логичността на света и в способността на човешкия разум да познае тази логичност. Самото понятие „природни закони“, както отбелязва К. С. Луис, предполага Законодател. Неслучайно дейците на великата научна революция, великите учени мъже от нашите школски учебници по физика и химия са били не просто хора с християнска култура, но и с дълбока лична вяра. Цивилизацията се гради върху провъзгласяване на определени ценности – а тези ценности са възможни само в една картина на света, в която човешкият живот има свръхестествено измерение, в която ние сме нещо безкрайно по-голямо, отколкото просто висши примати, и нашата съдба е безкрайно по-значителна, отколкото просто да умрем и да бъдем изядени от червеите.

И ето че нашата цивилизация е изградена тъкмо върху онази картина на мирозданието, която е свързана с християнската вест „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Ин. 3:16). Всеки от нас е създаден от Бога от любов и изкупен от Него за вечен живот. Разбира се, вие можете да смятате това за мит – но в такъв случай това е основополагащият мит на нашата цивилизация. Опитите за избавяне от него и построяване на живота на други основания – най-мащабните от тях бяха комунизмът и национал-социализмът – водят до дълбоко пропадане в тъмното дохристиянско езичество и до култ на обожествения управник.

И все пак тези опити не са престанали. Светът се променя пред очите ни. Западът и особено САЩ се плъзгат все повече към идеологическа параноя, напомняща нашия болшевизъм или китайската „културна революция“, при (поне засега) много по-ниска степен на насилие, но възпроизвеждаща съвсем разпознаваеми черти – принуждаване към идеологическо правоверие, натрапване на очевидно разрушителен (и поразително идиотски) дневен ред под вид на „справедливост“ и „защита на потиснатите“, прочиствания на научните, образователните и корпоративните структури от хора, забелязани в идеологически прегрешения.

Самите понятия „равенство“, „защита на потиснатите“ и особено покаянието за минали несправедливости отразяват именно християнското наследство на Запада; ала без Бога всички тези добродетели бързо се извращават и излизат извън релси. Виждаме днес сериозно редуциране на онези свободи, които Западът смяташе за фундаментални за самата си идентичност – свободата на словото, свободата на вероизповеданието и свободата на научните изследвания.

Под ударите попадат вече далеч не само религиозните консерватори, но и онези напълно „прогресивни“ и „либерални“ автори, които не се мятат натам и насам достатъчно предано заедно с „линията на партията“. Феминистките, които възразяват срещу явното нарушаване на правата на жените, когато „трансджендърните жени“ (тоест всъщност мъже, които се смятат за жени) искат да влязат в женските душове и съблекални, и биолозите (като пламенния атеист Ричард Докинс), които се опитват да кажат, че биологически съществуват само два пола. Във физиката, математиката и музиката се разгръща борба с „белия супрематизъм“, образователните стандарти се обявяват за „дискриминационни“ и специално се понижават.

Как ще свърши всичко това – не знаем; имаме основания да предполагаме, че зад това движение стоят хора съвсем не потиснати, а напротив, притежаващи огромни финансови и политически ресурси. И за нас е важно да разберем – искаме ли да се противопоставим, на мирогледно и ценностно ниво, на глобалистичния елит, и ако да, то в името на какво. Когато вятърът се усилва до ураган, боклукът, в това число и едрият, се носи натам и насам, дърветата, чиито корени се оказват недостатъчно дълбоки, рухват, препречвайки пътищата, и само онези с достатъчно дълбоки и жилави корени остават да стоят въпреки всичко.

Когато светът се променя, и то по един плашещ и непредсказуем начин, за нас е важно да разберем къде са нашите корени като страна, като народ, като цивилизация. И това е съвсем очевидно – нашата идентичност, нашата история и култура, нашето място в света се определят от нашето християнско наследство. Можете да вярвате или да не вярвате на вестта на апостолите – но тя е вплетена дълбоко в тъканта на нашия език, в нашата литература и музика, в архитектурния облик на нашите градове. Днес ние можем да приемем това наследство – и заедно с много поколения наши предци да възкликнем: „Христос воскресе – воистину воскресе!“

Превод: Андрей Романов

Източник: в-к «Взгляд» (vz.ru)

QOSHE - Възкресението Христово e основа на нашата цивилизация - Автор Взгляд
menu_open
Columnists Actual . Favourites . Archive
We use cookies to provide some features and experiences in QOSHE

More information  .  Close
Aa Aa Aa
- A +

Възкресението Христово e основа на нашата цивилизация

52 1
07.05.2024

Автор: Сергей Худиев, vz.ru

През тези дни, когато в църквите – в огромните катедрали и в малките болнични храмове, и в древните, и в неотдавна построените – продължава да се чува ликуващият възглас „Христос Воскресе!“, иска ми се да поговоря за това какво може да означава той за всички нас – вярващите и невярващите. Може, разбира се, да се отрича самият факт на Възкресението – но тогава ще се окажем в парадоксална ситуация: в такъв случай най-голямо влияние върху човешката цивилизация е оказало събитие, което никога не се е случвало.

Защото да отречеш значението на това събитие за цялата човешка история е невъзможно: то не може да се изтръгне от историята, също както от човека не може да се извади неговият скелет. Дори решително невярващите хора, дори онези, които биха направили гримаса в отговор на „Христос Воскресе!“, живеят в свят, формиран от този възглас, нещо повече – самите те като хора неизбежно са се формирали под негово влияние.

Дори най-войнственият атеист може да изтръгне от себе си християнството не повече, отколкото би могъл да изтръгне от себе си родния си език и култура. Дори упреците и обвиненията, които атеистите отправят към Църквата, се основават изцяло върху морала, формулиран от християнството.

Ценностите, които сме свикнали да смятаме за самоочевидни – достойнството на човека, независимо от неговата етническа принадлежност или социален статус, милосърдието към онези, на които не е провървяло в живота, състраданието към нещастния и слабия – се коренят в една картина на света, в която всеки човек е създаден по образ Божи и Бог ще иска от всеки от нас отчет за това как сме се държали с нашите ближни. Вярата в това, че хората са равни – в смисъл, че другият човек притежава същата ценност като мен и хората, които смятам за свои – е плод именно на християнството. Всъщност тази представа противоречи дълбоко на естествената интуиция на човека. Чисто емпирически бие на очи, че хората, а също и социалните и етническите групи се различават рязко по своите възможности и степен на развитие. Заблудата на расистите не е в това, че не са отчитали........

© Гласове


Get it on Google Play