We use cookies to provide some features and experiences in QOSHE

More information  .  Close
Aa Aa Aa
- A +

Има дял и за нас

3 1 0
01.08.2019

Илинден. Никога не е бил ден като другите дни. Напоследък го тъкмят за ден на помирението. Може би затова го отбелязват на две дати – по стар и по нов стил. За да не е ясно кога точно е? Или, за да не се знае има ли го, няма ли го? Така и със самото помирение. Но помирени за какво? Помирение с истината – в две държави трябва да се съгласим за фактите по илинденските битки и пожари. Това ще е трудно дело, ако въобще се започне. Не е за вярване, че ще се случи определеното чудо, чудесата не се насрочват, те идват като гръм от небето. От балканското небе обаче не се помни такъв благодатен гръм.

Мислехме, че страстите по Македония повече няма да ни терзаят. В различно време всеки ги бе преживял и се бе с тях разумно разделил. Имаше забрани, имаше лъжи, имаше и бездарна лакировка. За мене като че ли всичко приключи, когато старият писател и необратим патриот Йордан Вълчев грубо отряза колегата от Скопие П.Ж. Онзи пийна хубава водка и лесно се изпусна, че искаме да вземем Македония, а тях да ги направим българи. Бай Йордан през зъби го успокои: „Не бой се, момче, ние вас не ви искаме. Щом вече сте били сърби, за българи не ставате." Повярвах веднага. Това беше безжалостната оголена истина. Край Вардара бяха попили от сръбската боя и вече можеха всякакви да бъдат. Ненапразно почти в наши дни една приятелка от Кратово горчиво се пошегува: „Ние досега само негри не сме били". Вероятно имаше предвид разнообразните официални версии и най-вече „античката”, която точно тогава бе сочно разцъфнала. Но сякаш не й се вярваше, че процесът е приключен. И позна.

Споменавам това, за да обясня защо отдавна нямам илюзиите, с които дедите ни са гинали за освобождението на тази... територия. А съм ги имал и аз на своя ред. Моето юношество мина сред книги за националноосвободителните борби. Заплениха ме страниците на Яворов. „Гоце Делчев” и „Хайдушки копнения” първи ме въведоха в онова трагично време. После записките на Христо Силянов, Павел Шатев, Арсени Костенцев... „Изповедта на един македонски четник” от американеца Алберт Сониксен за първи път я прочетох на площадката на стълбището на плевенското читалище – единствен екземпляр, не разрешаваха да се изнася.* Още помня нейния сладкодумен, но и категоричен слог – сякаш някакъв огнен документ, сякаш истина от последна инстанция. Учителят ми по рисуване в гимназията, художникът Хр. Бояджиев, ми даде книжката на Анри Пози „Войната се връща” – за зверската асимилация на българското население от правителството в Белград. Садизмът на посърбяването, описан в нея, надминаваше преданията за потурчванията по нашите земи.**

А и Димитър Талев, естествено. Първите романи на четирилогията му........

© СЕГА