Кървав плач за българското училище
През последните години мнозина общественици, политици, защитници на децата от всякакви организации и асоциации развълнувано обясняват колко лошо е българското образование. През последните месеци резултатите от годишните изпити на PISA показаха, че резултатите на нашите ученици са много лоши. Някои със скрита радост, примесена с кървави сълзи дни наред обясняват, че нашите деца са най-недоучени и глупави в целия ЕС. Най-много ми „допаднаха“ тези медии, които в захлас повтарят, че ние сме ударили дъното по глупост в ЕС. Разбира се, подобни изрази няма да намерите в оценките на PISA, но нашите медии упоено ги повтарят. Просто да им завидиш за изхабените емоции. Няма да влизам в тези драми, защото ми се струва че те подминават основните въпроси, свързани с училищното образование. И ги подменят с една мантра, която ни е втръснала до побъркване. Тя звучи тъжно и напевно и може да внуши на нормално мислещите хора само недоверие и нежелание да се занимават с тези въпроси. Мантрата казва, че всичко в нашето образование е объркано и трябват само и единствено радикални реформи (които никой не знае как изглеждат!) за да излезем от това състояние. Нищо друго по-малко от радикални и невиждани реформи няма да помогне. Под формата на радикални реформи се предлагат какви ли не идеи, понякога стигащи до откровена глупост. Главното е всичко познато до този момент да се изхвърли и някои гении (кои ли са те!) да дойдат и да напишат новите програми и правила в образованието.
Всъщност, истината е съвсем друга. В един подобен спор зададох на моите опоненти следния въпрос: „Ако 33% от нашите ученици отговарят на въпросниците на PISA за отличен 6, 33% отговарят за добър 4 и 33% отговарят за слаб 2 колко ще бъде крайният резултат, който осреднява оценката? Отговорът е прост: добър 4“. Тоест по средата, с поглед към слабите. На въпроса защо не говорим повече за отличниците, тези които печелят непрекъснато и смазващо награди по световни форуми и олимпиади отговорът е учудващо неглижиращ тези успехи. Това, казват моите опоненти, са изключения. Дайте да видим слабите ученици, защото това е общата картина. Ето тука възникват всички мои несъгласия с тези представители на общността. Нито знам какви са, нито знам кой им плаща за да водят така усърдно тази кампания.
Знам, че това не са в голямата си част български учители. Които, между другото, са се хванали за главата, защото вече трийсет и пет години няма кой да похвали българските учители, че те въпреки всички недофинансирани дейности в образованието упорито се опитват да дават просвета и образование на нашите деца. При всякакви условия! Даже имаше години, много добре си ги спомняме, в които ако някоя седмица новините не започваха с учител, който е шамаросан от разгневен родител, сигурно щеше да започне с лекар от Бърза помощ, който е набит от група сърдити роднини. Не си спомням държавната власт да е реагирала с гръмки процеси по този повод! Слава богу, тези случаи намаляват но държавата така и не положи усилия да изведе ролята на учителя на ниво, което да е недосегаемо за дребните човешки недоволства. Защото фигурата на учителя е висша форма на обществено съзнание. Поне така е в източните философии ,в които понятието „учител“ стои най-високо в йерархията на обществото. Дори в Япония учителят на Императора стои по-високо от фигурата на Императора, който той е обучавал.
Но, у нас не е така. За съжаление. Всякакви предложения се изливат върху МОН, всякакви идеи, всевъзможни комитети и асоциации, които се борят ту за едно, ту за друго, застават в позата на обвинители и предлагат във всички случаи и преди всичко целокупното общество да се намеси. Как точно трябва да се намеси това общество, след като по-голямата част не разбира как се прави образование- не е много ясно. Когато беше предложено да се изучава предмета „Добродетели“ се формираха гръмогласни групи от обществото (неясно как събрани) които масово възразяваха........
