Когато една епоха престане да вярва в себе си

Историята рядко съобщава предварително, че започва нова епоха. Големите цивилизационни преходи не настъпват в един ден, не се отбелязват с подписването на един договор и не могат да бъдат сведени до датата на една война или една революция. Обикновено хората осъзнават, че старият свят е останал зад тях едва когато започнат да усещат, че познатите обяснения вече не работят. Думите са същите, институциите формално продължават да съществуват, законите не са отменени, но реалността започва да се движи по различна логика. Това е моментът, в който историкът и философът са длъжни да зададат въпроса дали кризата е временна или пред очите ни завършва цяла цивилизационна епоха.

През последните три столетия западната политическа мисъл развива една необикновено силна идея. Тя приема, че човешката история има посока, че обществата постепенно се освобождават от наследените ограничения и че разумът е способен да изгради по-справедлив политически ред. От тази интелектуална традиция постепенно се раждат модерната държава, представителното управление, гражданските права, свободният пазар, научно-техническият прогрес и убеждението, че съществуват универсални принципи, валидни за всички хора независимо от тяхната култура, религия или исторически опит.

Тази представа не остава затворена в европейските университети. С развитието на индустриалната революция, с икономическата мощ на западните държави и с глобалното им политическо влияние тя постепенно се превръща в световен модел. Модернизацията започва все по-често да се разбира като приближаване към западните институции, а развитието – като движение по вече начертан исторически път. Различните общества могат да се движат с различна скорост, но посоката изглежда една и съща.

След края на Студената война това усещане достига своя връх. Разпадането на Съветския съюз е възприето от мнозина не просто като геополитическа победа на Съединените щати, а като окончателно потвърждение, че либералната демокрация няма реална алтернатива. Пазарната икономика се разпространява почти навсякъде. Международната търговия се разширява с невиждани темпове. Интернет създава впечатление, че границите постепенно губят значение. Международните институции придобиват все по-голяма тежест. На много места се заражда убеждението, че човечеството е навлязло в последната фаза от собственото си политическо развитие.

Тази увереност заслужава внимателен анализ. Всяка цивилизация достига момент, в който започва да възприема собствените си исторически решения като естествен закон за всички останали. Рим е вярвал, че неговият правов ред е универсален. Средновековна Европа е виждала в християнската общност естествения политически хоризонт на човечеството. Британската империя е смятала свободната търговия за общочовешки интерес. След края на XX век подобна роля започва да изпълнява либералният универсализъм. Разликата е, че този път претенцията вече не се основава толкова на религия или имперска традиция, а на убеждението, че модерността сама по себе си има само една възможна форма.

Тази представа оказва огромно влияние върху международната политика. Постепенно се оформя схващането, че светът неизбежно ще се организира около единна система от правила, общи икономически механизми и близки политически институции. Националните различия започват да изглеждат временни остатъци от миналото, които с развитието на глобализацията постепенно ще отслабват. Все повече автори говорят за „глобално общество“, „глобално управление“ и дори за възможността традиционната национална държава постепенно да загуби своята централна роля.

Днес, три десетилетия по-късно, подобна увереност вече не изглежда толкова безспорна, защото самата представа, че всички общества ще се развиват по една и съща историческа траектория, среща все по-сериозни препятствия. Светът започва да показва далеч по-голямо разнообразие от политически модели, икономически стратегии и цивилизационни идентичности, отколкото мнозина очакваха в началото на XXI век.

Появата на Китай като глобална икономическа сила без възприемане на западната политическа система, възстановяването на Русия като самостоятелен геополитически фактор, издигането на Индия, активизирането на регионални организации извън евроатлантическото пространство и стремежът на множество държави към по-голям стратегически суверенитет показват, че процесите се развиват в посока, различна от очакванията на предишната епоха. Това не означава, че универсалните идеи изчезват, а че тяхната претенция за безалтернативност вече се оспорва.

Променя се и самият характер на международната конкуренция. През голяма част от XX век противопоставянето е организирано преди всичко около икономически системи и политически идеологии. Днес все по-често се сблъскват различни представи за цивилизационно развитие. Въпросите вече не се свеждат единствено до размера на брутния вътрешен продукт, военния потенциал или технологичното превъзходство. Все по-важно става как различните общества разбират ролята на държавата, мястото на религията, отношенията между индивида и общността, смисъла на суверенитета и границите на политическата власт.

Вероятно точно тук се намира най-дълбоката промяна. В продължение на повече от три века светът постепенно свиква да мисли историята като движение към един все по-универсален модел. Днес все по-убедително се очертава друга възможност – че човечеството навлиза в период, в който няма да съществува единствен признат център на историческо развитие. Вместо това ще се оформят няколко големи цивилизационни пространства, всяко със своя историческа памет, политическа традиция и представа за бъдещето.

Ако тази промяна действително се оказва началото на нова епоха, тогава въпросът вече не е дали светът се променя. Истинският въпрос е какъв свят се ражда на мястото на онзи, който дълго време вярваше, че е универсален.

Когато Западът повярва, че историята има само една посока

Едва ли има друго време в историята, когато една цивилизация да е била толкова убедена в собствената си историческа правота, както Западът през последните десетилетия на XX век. След разпадането на социалистическата система се създаде усещането, че продължилото столетия развитие е достигнало своя естествен завършек. Не ставаше дума само за военно или икономическо превъзходство. Много по-дълбоко беше убеждението, че вече е открит универсалният модел, към който всички общества неизбежно ще се стремят.

Тази увереност не се ражда през 1991 година. Тя има дълга интелектуална биография. Още от XVIII век европейската политическа мисъл постепенно изгражда представата, че историята представлява непрекъснато движение към по-високи степени на свобода, рационалност и обществено устройство. Всяко следващо поколение трябва да бъде по-свободно от предишното, всяка нова институция – по-съвършена, а всяка следваща политическа система – по-близо до един универсален идеал. Така прогресът престава да бъде само надежда и се превръща в почти безспорен закон на историческото развитие.

Тъкмо поради това краят на Студената война беше възприет като доказателство, че светът окончателно е избрал своята посока. Либералната демокрация започна да се разглежда не просто като една възможност сред много други, а като естествената крайна точка на политическата еволюция. Пазарната икономика се представяше като единствения ефективен модел за развитие. Международните организации трябваше постепенно да изградят обща система за регулиране на отношенията между държавите. Националните различия изглеждаха все по-маловажни на фона на очакваното формиране на глобално общество.

Този възглед оказва огромно влияние върху начина, по който Западът започва да възприема останалата част от света. Вместо да се търси разбиране за историческите особености на различните цивилизации, все по-често се приема, че всички ще извървят един и същ път, макар и с различна скорост. Различните политически системи започват да се оценяват според степента, в която се приближават до западния модел. Историята на отделните народи постепенно се превръща в своеобразна скала, по която се измерва доколко........

© Поглед Инфо