Когато човекът престана да бъде част от общността

Общността не е украса към живота

Човек не започва живота си сам. Това е толкова очевидно, че почти сме престанали да го мислим. Ражда се в нечии ръце, получава език от други хора, навици от други хора, представа за добро и зло от други хора. Дори когато по-късно започне да се бунтува срещу средата, в която е израснал, той пак спори с нещо, което вече го е формирало. Няма самосъздаден човек. Има човек, който постепенно забравя колко много дължи на общността.

Съвременният свят много обича да говори за личния избор. Това звучи красиво и донякъде е вярно. Личният избор е голямо постижение на модерността. Без него човекът лесно се превръща в придатък на традицията, властта или колектива. Само че всяка истина, превърната в абсолют, започва да ражда лъжа. Когато личният избор бъде откъснат от общността, той постепенно престава да бъде свобода и се превръща в самота с приличен речник.

Дълго време човекът е знаел кой е не само чрез себе си, а чрез мястото си сред другите. Семейството, родът, кварталът, селото, занаятът, професията, църквата, читалището, синдикатът, спортният клуб, университетът – всичко това не е било просто фон. То е било средата, в която животът придобива плътност. Там човек е бил виждан, одобряван, критикуван, понякога задушаван, но рядко напълно изоставен.

Сега много от тези форми изглеждат остарели. Някои наистина са били тежки, лицемерни, йерархични, понякога жестоки към различния човек. Няма смисъл да ги боядисваме в розово. Миналото не е санаториум за разочаровани модерни хора. Но заедно с ограниченията си старите общности са давали нещо, което днес трудно се произвежда изкуствено – принадлежност.

Успешният човек като самотен проект

Промяната в представата за успеха настъпи почти незабелязано. Днес успешният човек трябва да бъде мобилен, адаптивен, конкурентен, непрекъснато готов да сменя работа, град, държава, среда, навици, професионална идентичност. Това се представя като свобода. В определен смисъл е свобода. Но тази свобода има цена, която рядко се изчислява.

Когато човек постоянно трябва да се доказва като отделен проект, общността започва да изглежда като тежест. Семейството пречи на кариерата. Децата пречат на мобилността. Приятелствата пречат на гъвкавостта. Съседството е досада. Професионалната солидарност е старомодна. Дългата лоялност към едно място започва да изглежда като провал. Човекът, който някога е бил оценяван и по това какви връзки е изградил, днес все по-често се оценява по това доколко може да се откъсва.

Това не е дребна културна промяна. Това е преобръщане на самия модел на живот. От човека вече не се иска просто да работи. Иска се да инвестира в себе си. Не просто да живее. Да управлява собствения си образ. Не просто да има приятели. Да поддържа мрежа от контакти. Не просто да бъде образован. Да бъде конкурентоспособен. Дори почивката се превърна в част от стратегията за по-висока продуктивност. Пазарът стисна човека за гърлото, но го направи с езика на мотивацията.

Самотата в такъв свят не идва изведнъж. Тя се натрупва. Първо човек няма време. После няма сили. После няма навик. Накрая няма и кого да потърси. Остава с телефон, пълен с контакти, и с усещането, че истинският разговор е станал рядкост.

Старите места изчезват, новите не ги заменят

Преди време се заговори, че във Великобритания масово затварят традиционни пъбове. Разбира се, причините са много – разходи, инфлация, наеми, промяна в навиците, по-малко пиене сред младите. Последното звучи добре. Никой разумен човек няма да плаче за това, че едно поколение пие по-малко алкохол. Само че пъбът никога не е бил само място за пиене. Той е бил място за среща. За разговор. За безцелно присъствие сред други хора.

Когато подобни пространства изчезват, въпросът не е дали трябва да ги оплакваме сантиментално. Въпросът е какво ги заменя. Ако ги заменя спорт, култура, доброволчество, квартални общности, семейно време, това би било напредък. Ако ги заменя самотното стоене пред екран, тогава не сме оздравели. Просто сме сменили една зависимост с друга, по-тиха и по-удобна за статистиката.

Обществото не се крепи само върху институции. То се крепи върху дребни, повтарящи се, почти невидими навици на общуване. Поздравът към съседа. Разговорът без практическа цел. Гостуването без повод. Спорът на маса. Помощта, която не минава през договор. Ако тези навици изчезнат, законите остават, администрацията остава, пазарът остава, но обществото започва да се изпразва отвътре.

Доверието – капиталът, който не влиза в БВП

Богатите........

© Поглед Инфо