Големите (и опасни) приказки за минималната работна заплата

Неравенствата се намаляват, ако минималната работна заплата расте чувствително по-бързо от ръста на БВП и ръста на инфлацията

Работната заплата не е измерител на труда!

Следя внимателно идеите на прогресмените в икономическата област. До сега има няколко важни обещания, които не трябва да се забравят до края на това управление:

1. Ще бъде постигнат по-висок икономически растеж от досегашния (до сега е 2,9%).

2. Растежът, заедно с премахването на „схемите“ на олигархията, ще повиши съществено (към „европейско ниво“) жизненото равнище.

3. Неравенството ще намалее чувствително (през 2025 г. коефициентът на Джини за неравенството за България е бил 37,7 – свидетелство за най-високото неравенство в ЕС).

4. Инфлацията ще бъде овладяна, понеже тя подяжда доходи и спестявания (НСИ внезапно „откри“ че тя е цели 6,8%, а до вземането на властта от ПБ инфлацията бе едва сдържана до 3,5%).

След обещанията и вземането на пълната власт от ПБ се стоварват действията:

1. „Народните“ представители ще си повишават доходите на всеки три месеца.

2. Данъците „няма да се пипат“ (вероятно са най-добрите в света).

3. Разходите за отбрана ще се повишават от 2% на 5% от БВП.

Гигантската загадка за професионалните макроикономисти е как кореспондират обещанията и действията на прогресмените с реалностите, т.е. как ще нараства жизненото равнище и как се намалява неравенството?

Въпросът не опира само до „суха“ теория, а и до проверена практика. Именно проверената практика подсказва три важни неща: първо, неравенствата се намаляват, ако минималната работна заплата расте чувствително по-бързо от ръста на БВП и ръста на инфлацията; второ, сегашната данъчна система „насърчава“ масово прилагане на минимална работна заплата; трето, неравенствата се намаляват единствено чрез прогресивно данъчно облагане.

Да не пропускаме още един факт с 36 годишна валидност в България: бизнесът (капиталът) винаги е на мнение че „заплатите са много високи“, а трудът (наемните работници) са убедени че заплатите са обикновено ниски, а печалбите – високи.

Засега да насочим вниманието си към намеренията на прогресмените за минималната работна заплата. Техните намерения вече са публични.

Цитирам предложенията на прогресмените от Министерство на труда и социалната политика: „Работната заплата е измерител на труда. Не е добра идея механизмът да е автоматичен и държавата да определя минимална работна заплата, когато сме в действаща пазарна икономика. В момента законодателството предвижда да има минимална заплата. Най-добрият вариант е чрез засилване на колективното договаряне - вместо една минимална работна заплата в различните браншове да има различни договорени нива между работодатели и синдикати.“

„Държавата трябва да играе по-скоро ролята на медиатор, а не на едностранен определящ фактор. Тя посочи, че се обсъждат промени в Кодекса на труда и свързаното законодателство, като в процеса може да бъде включен и Националният статистически институт за по-прецизни изчисления. Целта е разработване на нов модел за определяне на минималното възнаграждение, съобразен с европейската директива за адекватни минимални работни заплати.“ Търси се механизъм, който да отчита показатели като производителност и инфлация, както и да осигурява по-голяма роля на колективното договаряне по браншове. В същото време се запазва принципът минималната заплата да не може да бъде намалявана под вече достигнатото ниво“.

И сега да анализираме тези идеи.

1. Тезата че „работната заплата е измерител на труда“ звучи умерено, разумно и „пазарно“. Това звучи елегантно, но е само частично вярно. За да е вярно, в системата на цялото национално стопанство трябва да се измерват и съпоставят няколко неща, за да се „оцени трудът“: количество на труда (времето на труд), качество, сложност, риск, съотношение търсене/предлагане. В „пазарната икономика“, която функционира на база........

© Труд