Автор: Георги Вулджев, ЕКИП

За да можеш ефективно да се бориш с враговете си, първата стъпка е да ги разбираш. За да можеш ефективно да работиш със съюзниците си – същото. Без значение дали възприемаме Съединените американски щати на Доналд Тръмп като „приятел“ или „враг“, ние сме неспособни нито да се борим, нито да работим с тях, ако не разбираме какво правят и защо го правят. За тези, които се притесняват, че това може някак да им корумпира съзнанието, подчертавам, че „разбиране“ не е същото като „съгласие“. Но без разбиране, и в двата случая ще стъпваш напосоки като слепец, без значение дали имаш намерение да се боксираш или да танцуваш.

Няма как да разбираш какво прави администрацията на Доналд Тръмп без да разбираш икономическата ѝ политика, и най-вече търговската. Съдейки по заявените намерения и демонстрираните действия, икономическата ѝ политика е уникална на фона на последните десетилетия история на САЩ и, ако постигне фундаменталните си цели, може да се доведе до най-съществената трансформация не само на американската, но и на глобалната икономика поне от 70-те години насам.

През ноември миналата година инвестиционният фонд „Hudson Bay Capital” публикува доклад озаглавен „A User’s Guide to Restructuring the Global Trading System”. Автор на този доклад е Стивън Миран, който на 13 март 2025 официално става председател на Съвета на икономическите съветници на американския президент. Както си личи от заглавието, в своя доклад Миран говори за преструктуриране на глобалната търговска система. Моята спекулация е, че администрацията на Тръмп ще се опита да постигне именно такова преструктуриране, защото то е необходимо, за да се постигне ултимативната икономическа цел на Доналд Тръмп, както през първия му, така и през втория му мандат – възстановяването на промишлената мощ на САЩ. Огромните мита, които бяха наскоро наложени и шокираха света са само първа стъпка за постигането на тази цел.

Иронично, основната пречка пред постигането на тази цел се оказва силата и престижа на американския долар като глобална резервна валута. Може да звучи изненадваща, но тази теза, изразена експлицитно в доклада на Миран, не е нещо ново, а тема коментирана сред икономисти още през първия мандат на Тръмп. Интересното сега е, че хора като Миран (и съдейки по изказванията им хора като Treasury Secretary Скот Бесент също) предоставят целенасочен план за справяне с дилемата. Съответно, ще се опитам да обясня политиката на Доналд Тръмп, особено що се касаят международните икономически отношения, като боравя свободно с доклада на Миран. Но този текст няма да е просто преразказ, където е уместно ще добавям и мои разсъждения и допълнителни разяснения, както и необходимия исторически контекст, за да може да се разбере какви са причинно-следствените рамки, в които настоящата власт в САЩ разглежда своите действия, които на нас, в Европа, може да изглеждат хаотични и злонамерени.

Нека започнем оттам, откъдето започва и самият Миран – с т.нар. „Дилема на Трифин“. Това е икономическа теория, формулирана за пръв път от белгийско-американския икономист Робърт Трифин през 60-те години, която обяснява вътрешния конфликт, пред който е изправена държавата, чиято валута (и държавен дълг) служи като глобален резервен актив. Този парадокс оказва дълбоко влияние върху развитието на американската икономика през последните десетилетия, като формира нейната търговска политика, фискални решения и индустриален капацитет. Въпреки че статутът на резервна валута носи значителни предимства, той също така налага тежки ограничения, допринасящи за постоянни икономически дисбаланси.

Статутът на резервна валута и неговите предимства

Ролята на щатския долар като доминираща световна резервна валута предоставя няколко ключови предимства за американската икономика. Първото от тях е по-евтиното финансиране на държавния дълг. За да се снабдяват с резервния актив, останалите държави по света винаги са на линия да абсорбират държавния дълг на САЩ, който им изплаща парични потоци (лихви) от долари. Постоянното търсене на американски държавни облигации позволява на американското правителство да заема средства при относително ниски лихвени проценти. Според някои оценки резервният статут на долара намалява разходите по заемите на САЩ с 50-60 базисни точки годишно, което спестява милиарди долари от обслужването на дълга. Второто предимство е глобалната финансова стабилност. Доларът е в основата на световната търговия и финансови системи, предоставяйки ликвидност и предвидимост, от които се възползват както Америка, така и нейните съюзници.

Третото предимство е финансовата хегемония. Доминиращата роля на долара позволява на Съединените щати да упражняват геополитическо влияние чрез финансовата си екстериториалност. Това включва налагане на санкции, контрол върху достъпа до глобални платежни системи като SWIFT и замразяване на активи, държани в американски финансови институции. Тези инструменти дават възможност на САЩ да постигат външнополитическите си цели, без да прибягват до военна сила, като използват финансовия си контрол за отслабване на противници и възнаграждаване на съюзници. Важно е да се отбележи, че колкото и влиятелна, това все пак е форма на „мека сила“, която по своята същност винаги е вторична спрямо „твърдата сила“. Това е ключово и трябва да се има предвид, когато по-долу стане дума за въздействието на резервния статут на долара върху американското производство и, следователно, върху способността на страната самостоятелно да снабдява собствената си армия.

Бремето на резервния статут – двойните дефицити

Въпреки предимствата си, статутът на резервна валута си има и цена за САЩ. Ключова част от нея са хроничните търговски дефицити. Глобалното търсене на активи, деноминирани в долари, води до постоянно надценяване на валутата. За да ви е по-лесно да разберете значението на това, мислете за долара като „парите“ на света. По същия начин, по който търсенето за хартийките, които използваме като „пари“ в ежедневието е очевидно надуто от факта, че сме принудени да ги използваме, така и търсенето за долара на глобално ниво е надуто от факта, че държавите по света искат да го притежават не само, за да търгуват със САЩ, но и защото им трябва като резерв. Ако единствената причина да се купуват долари беше, за да се търгува със САЩ, то бъдете сигурни, валутният курс на долара спрямо всички други валути щеше да е много по-нисък.

Това надценяване на валутата поради резервния ѝ статут прави американските износни стоки по-скъпи на международните пазари, докато вносните стават по-евтини за американските потребители. Това стопява печалбите на американските производители и впоследствие производствената база на САЩ ерозира вече в продължение на десетилетия, което води и до трайни търговски дефицити. От 1982 г. насам страната почти непрекъснато има дефицит по текущата сметка и най-вече търговията със стоки, което отразява структурните дисбаланси, свързани със статута на резервна валута.

Дилемата на Трифин обяснява защо държавите с резервни валути често страдат от постоянни двойни дефицити:

1. Фискални дефицити (когато държавните разходи надвишават приходите)
2. Дефицити по текущата сметка (когато вносът надхвърля износа)

Тези дефицити не са случайност, а са вградени в механизма на резервната валута. За да отговорят на глобалното търсене на резервни активи като американските държавни облигации, САЩ трябва да поддържат дефицит по текущата сметка, като същевременно „изнасят“ тези финансови инструменти. В този процес чуждите държави натрупват долари чрез търговски излишъци със САЩ и след това използват тези долари за покупка на американски облигации. Америка получава чуждестранни стоки в замяна на долари, но губи конкурентоспособност в износния си сектор поради надценената валута. Освен това, статутът на резервна валута насърчава фискалната разпуснатост, като намалява разходите по заемите и увеличава търсенето на държавен дълг. Това обаче създава уязвимости, ако инвеститорските нагласи се променят или ако възникнат геополитически напрежения.

Графика 1: Баланс по текущата сметка на САЩ, % от номиналния БВП

Когато Робърт Трифин първоначално формулира своята дилема през 60-те години, САЩ представляват около 40% от световния БВП – мащаб, който позволява изпълнението на резервните валутни задължения без сериозни последствия за вътрешната икономика. Ситуацията сега е много различна. с по-бързия растеж на световния БВП в сравнение с дела на САЩ (който спадна до 21% през 2012 г., преди леко да се възстанови до 26% днес), напрежението между вътрешните приоритети и международните задължения се засили. В „света на Трифин“ резервните активи функционират като форма на глобално парично предлагане, задвижвано от международната търговия и спестявания, а не от вътрешни икономически показатели като търговски баланси или възвръщаемост на инвестициите. Това създава постоянни отклонения между валутните стойности, които биха балансирали търговията (търговско равновесие), и тези, които се определят от финансовото търсене (резервно равновесие). За държави, чиито валути имат статут на глобален резерв, но чиито икономики заемат малък дял от глобалната — като Великобритания след Първата световна война или САЩ днес — тези отклонения водят до все по-болезнени икономически последици.

Постоянните дефицити по текущата сметка ерозират индустриалната конкурентоспособност, а натрупването на публичен дълг в крайна сметка подкопава и фискалната устойчивост на държавата. С времето тези дефицити могат да достигнат критична точка, при която кредитният риск разклаща доверието в самия резервен актив — именно този сценарий е известен като „дилемата на Трифин“. Въпреки че САЩ са далеч от такава критична точка поради дълбоките си финансови пазари и липсата на жизнеспособни алтернативи на долара (например китайският юан не е напълно конвертируем, а европейските облигационни пазари са фрагментирани), тези рискове остават релевантни за дългосрочното икономическо планиране. А надценяването на валутата, произтичащо от резервния статут на долара, вече има много дълбоко негативно въздействие върху производствения капацитет и следователно върху военния капацитет на САЩ.

Историята на Великобритания като исторически урок

Икономическият упадък на Великобритания след Първата световна война служи като предупреждение за опасностите от хронично надценена валута и дългосрочните ѝ последици за индустриалната конкурентоспособност. Някога водеща индустриална и финансова сила, Великобритания поставя финансовата стабилност над производствената конкурентоспособност в следвоенния период, което в крайна сметка подкопава нейните производствени възможности и глобалното ѝ икономическо лидерство. Този исторически епизод предлага ценни прозрения за предизвикателствата, пред които са изправени държавите, чиято валута има статут на резервна, включително САЩ днес.

През XIX век Великобритания е безспорен световен икономически лидер, който дава начало на Индустриалната революция и доминира международната търговия. Производствената ѝ база е несравнима, а индустрии като стоманодобива, текстилното производство и корабостроенето са двигатели на огромен икономическия растеж. Британският паунд служи като основна световна резервна валута, отразявайки финансовата мощ на страната и обширната ѝ колониална империя.

Въпреки това, господството на британската икономика започва да ерозира в началото на XX век поради структурни икономически предизвикателства, геополитически сътресения и грешки в икономическата политика. Първата световна война е повратна точка, която ускорява упадъка на Великобритания. Тя налага огромна финансова тежест върху страна – натрупват се значителни дългове, както спрямо вътрешни, така и спрямо чуждестранни кредитори, особено САЩ. В същото време, военновременната инфлация обезценява покупателната способност на паунда, създавайки вътрешна икономическа нестабилност. Войната също така нарушава глобалните търговски модели, отслабвайки британските експортни пазари и увеличавайки конкуренцията от нововъзникващи индустриални сили като САЩ и Германия. Тези фактори правят Великобритания икономически уязвима в следвоенния период. В този контекст тя допуска катастрофална грешка в паричната си политика.

Надценяването на британската валута

Едно от най-съществените икономически решения на Великобритания след войната е завръщането ѝ към златния стандарт през 1925 г. по предвоенния обменен курс от £1 = $4.86. Това решение е мотивирано от желанието да се възстанови финансовата стабилност, да се подчертае престижната позиция на паунда като световен резервен актив и да се затвърди статутът на Лондон като глобален финансов център. Уви, дългосрочните последствия са точно обратните. Предвоенният обменен курс значително надценява паунда спрямо реалното състояние на отслабената от войната икономика на Великобритания. Надценената валута прави британските стоки прекалено скъпи на световните пазари, докато вносът става по-евтин. В резултат:

- До 1930 г. британското индустриално производство спада с около 20% спрямо предвоенните нива.

- В индустриални региони като Северна Англия и Уелс равнището на безработица надхвърля 25%, опустошавайки местните икономики, зависими от производството.

- Делът на Великобритания в световния износ спада от 14% през 1913 г. на 10% през 1937 г., докато конкуренти като Германия и САЩ укрепват позициите си.

Социалното въздействие също е опустошително. Цели общности, зависими от производствените сектори, изпаднат в бедност, тъй като работните места изчезват. Инфраструктурата запада, жилищният фонд се влошава, а региони, някога процъфтяващи с индустриална активност, се превръщат в „западнали“ територии. Процеси, които са много ясно забележими и в промишлените региони на САЩ през последните десетилетия. Решението на Великобритания да постави финансовата стабилност над производствената конкурентоспособност отразява по-общата дилема, пред която са изправени страните с резервни валути – динамиката, която по-късно е анализирана от икономиста Робърт Трифин в неговите изследвания. Поддържайки надценен паунд, за да запази ролята си на световна резервна валута и финансов център, Великобритания жертва индустриалната си база. Този компромис в крайна сметка катастрофално отслабва икономиката ѝ драстично намаля способността ѝ да проектира глобална мощ.

Последствията са толкова сериозни, че през Втората световна война (ВСВ) Англия е неспособна сама да се снабдява военно и се превръща в най-големия бенефициент на „Lend-Lease” програмата, чрез която промишленият сектор на САЩ........

© Гласове